Когато с един много скъп на сърцето ми човек обсъждахмe каква ще е темата на Лигата тази вечер, той каза:

- Ох, ти енциклопедия си издала по грешки. Не е честно да говориш.

Имам два развода. Тоест имам две победи по презумпция. Но това е една друга тема. Сещам се за една история. Много е гадно, когато се сприятелиш с новото гадже на бившото си гадже. В смисъл, аз имах едно гадже, което беше музикант от брас секцията. За тези, които не са минали тази партитура, ще ви издам вътрешен хумор. На брас секцията резонаторните кутии са им в главите, на щрайха в инструментите. Та той след мен се хвана с една много готина мадама. Също с червена коса. Луда и готина. С нея много се харесахме. На няколко купона ние просто никакво внимание не му обръщахме. Бяхме заети да го плюем. В смисъл:

- Абе, той прави ли така, бе?

- Ами, не!

- Е, кажи му, бе! Много е добре. И разни други такива работи.

И една вечер някъде към два и половина – три ми се звъни на телефона и мацката вика:

- Лоро, помагай!

Викам:

- Къде си? Идвай слагам кафето!

Идва. Пяна на мотика. Ама просто не си стоеше на краката.

- К’во става бе, Ирино?

- Ужас! Ужас! Скарах се с човека. Излязох. Напих се. Заложих си телефона. Изхарчих го на комар. Легнах си с един със сини очи. И нямам никави пари и не ми се прибира.

- Еми, викам, добре. Сядай сега тука! Влизай да се къпеш! Почвай да пиеш кафета! Ще го мислим.

- Добре. К’во ще правим сега? След като се освести мацката, я питам аз. Тя взе да плаче, естествено. Викам:

- Сега спокойно! Лягай да спиш!

- Не! Дай ми телефона да му се обдя!

- Глупости! Ще стоиш тук! Няма да мърдаш! Лягай да спиш! Ще си траем.

- Абе, как ще си траем? Той ще полудее! Не може така!

- Ще стоиш тук и ще си траеш. Сложих я да спи и седнах да мисля. Викам си: „Егати! К”во да правим сега?” Взе да ме мъчи няк’ва съвест. Честно ли е? Да и помогна ли сега? Обичали сме се пък с този човек, били сме заедно. После викам: „А глупости! Така му се пада.” Събудих я някъде към 7-8 сутринта и и казвам:

- Сега му се обаждаш и вдигаш луд скандал. Как не те е срам! Цяла нощ ме няма. Как можа да не ме потърсиш!? Може да са ме убили и изнасилили? Може да са ме обрали? Обраха ме! Не мога да ти се обадя. Как не звънна на Лора!? Как не се обади на майка ми, на сина ми!?

И тя го направи. Петнайсет минути след това той беше у нас. Плачещ. Тъжен. Извиняващ се. Заведе я да и купи нещо, защото тя беше много разстроена от тази негова незаинтересованост. И други работи. И едни страшни италиански ботуши. И така мина цялата тая работа. Дълго време след това аз се чудех дали не сгреших. След няколко години бях сигурна, че не съм, защото му разказах и той го врътна същия номер на следващото си гадже.