Историята на Люси Сетиян спечели наградата за Най-секси разказ на тема “Страх от…” през януари.

Като „зелен” човек пътувам най-вече с градски транспорт. Така беше и в този вледеняващ летен следобед, когато се прибирах към квартирата си в кв. „Кройцберг”. Качих се в метрото, настаних се най-спокойно на свободното място до едно от незаинтересованите лица на немския метрополис и уверено продължих да гледам в нищото. На следващата спирка се молех да е от недовиждане, но наистина група от 7-8 пънкари с побиващ тръпки вид се присъедини заедно с 3-4 улични кучета във вагона.

Респектът лъхаше на бира, некъпано с аромат на застояло и кучешки косми.

Нищо не ме притесняваше, докато един не седна вдясно, други двама се разкрачиха най-невъзмутимо на пода отляво, а трети се настани централно срещу ми с двете си полуголи и с неизяснен хигиенен характер приятелки. Кучетата бяха симпатични. И ако това не бе достатъчно задушевна обстановка, то фактът, че групичката си говореше на чист пиянски английски, нямаше как да не ме вцепени съвсем насред цялата тази немска действителност. Всички знаем за митичните английски запалянковци, които оставят след себе си доста потрошени предмети и хора за спомен.

Половината групичка кротко си поркаше и подвикваше, а „нормалните” пътници се правеха, че не забелязват, когато симпатичният пиян пънкар срещу мен награби двете си другарки и започна да ги опипва, мачка, а те да пищят и да го целуват. Докато „красавецът” на Христова възраст се хилеше гласовито с неустоимата си беззъба усмивка, изведнъж се изправи пред двете девойки с гръб към мен и си откопча панталона.

Точно когато помислих, че по-зле няма как да стане, метрото смени темпото и пияндурникът с полусвлечен панталон се катурна и полетя право назад. Най-подходящото място за меко кацане се оказах аз, и пънкарът се стовари почти изцяло върху ми, докато приятелите му се заливаха в пиянски смях. Преди да реагира и да понечи да разцелува и мен, фино се измъкнах от мястото си, оставяйки го шумно да се стовари право на пода. Без да дочакам реакция, изскочих на следващата спирка и се качих чак 5-6 вагона назад.

Почти пред пристъп от случилото се, слязох на мястото за прикачване и се запътих към линията, която стига до нас. Не щеш ли, вече добре познатата ми и доста шумна алтернативна група също ходеше натам и дори ме последва в същото метро! Този път предварително избягах на поне няколко стотин метра в другия му край и с мислите „Слава Богу, едва ли ще ги видя повече, прибирам се вкъщи!” вече се готвех да сложа двойно резе на вратата, когато се прибера в заветната квартира.

Оказа се, че бъркам. Не само че слязоха на моята спирка, но и излязоха от същия вход на подлеза, докато вече подтичвах към нас. И макар че съквартирантката ми цяла вечер ме утешаваше, не успях да се успокоя чак до другата сутрин, когато решихме да излезем на разходка след преживелицата ми.

Слънце, птички, тишина, празни улици. Пълна идилия!

Е, не съвсем…Както си ходехме, срещу нас не щеш ли, кой – добре познатата пънк агитка и то с махмурлук.

„И какво стана после с пънкарите?”, попита ме един младеж на опашката в тоалетната, преди раздаването на наградите на Лигата на разказвачите. „Минахме на другия тротоар, а и този път бяхме две.”