Моята история е за едно момче, което се срещнало с баща си. Срещата сама по себе си е много необикновена, защото момчето не било виждало баща си от седем-осем години. Причината е, че бащата ги бил оставил когато били много млади и малки. Момчето искаше да види толкова много баща си, за да го попита [...]
Историята на Стефан Касев
Моят персонаж Андрей Митев извършваше основни движения с дясната си ръка. Напред-назад, напред-назад. Тези интензивни движения накараха ръката му да се стегне. Механични, повтаряеми. Способни да опишете машините с тях. Но важното е, че той беше в стаята на сина си.
Четиринайсет годишен пубер, с много пъпки по лицето и облепени стени с [...]
Когато с един много скъп на сърцето ми човек обсъждахмe каква ще е темата на Лигата тази вечер, той каза:
- Ох, ти енциклопедия си издала по грешки. Не е честно да говориш.
Имам два развода. Тоест имам две победи по презумпция. Но това е една друга тема. Сещам се за една история. Много е гадно, [...]
Преди няколко дни един приятел ми звъни и казва:
- Брато, хайде да звъннем на хората, да се съберем и да избухнем на някое яко черно парти!
- Аре!
Речено сторено. Още на другата вечер бяхме в тях. Започнахме черното парти, но в последствие трябваше да го преместим, защото всеки изпита нужда да изпита силната [...]
Историята на Люси Сетиян спечели наградата за Най-секси разказ на тема “Страх от…” през януари.
Като „зелен” човек пътувам най-вече с градски транспорт. Така беше и в този вледеняващ летен следобед, когато се прибирах към квартирата си в кв. „Кройцберг”. Качих се в метрото, настаних се най-спокойно на свободното място до едно от [...]
Здравейте,
както си обещахме на последната среща, Лигата на разказвачите ще започне последната сряда на месец септември. Така към вас една седмица ще пътува “Писмо без подател”. Какви истории ще му се случат, или на вас, или на Подателя, или на пощальона, или на когото или каквото и да било, очакваме да чуем от вас.
И така на 29.09.2010 “Писмо без подател” в клуб Меморис. Очакваме разказвачи и техните приятели.
Утре в клуб “Memories” Лига на разкзвачите ще отбележи своя пети рожден ден. Щастливи сме, че вече сме натрупали сериозен архив от истории, разказани от вас. Още по-щастливи ще сме, ако утре се присъедините към нас, за да отбележим заедно нашия празник. Елате да празнуваме заедно, а защо не и да разкажете историите, които се въртят в главата ви. Всеки има история, която чака да бъде разказана, защо да не го направите на рождения ни ден. Темата е “Аз, разказвачът”. Очакваме ви както винаги в 19.00ч.
Моята история е за едно момче, което се срещнало с баща си. Срещата сама по себе си е много необикновена, защото момчето не било виждало баща си от седем-осем години. Причината е, че бащата ги бил оставил когато били много млади и малки. Момчето искаше да види толкова много баща си, за да го попита защо е заминал. Да му каже, че е трябвало да се грижи за него. В края на тяхната среща баща му му казал:
- Искаш ли да ти разкажа история за един аватар?
- Аватар?
Момчето не знаело какво означава, но му прозвучало много интересно и казало:
- Да, защо не.
Тогава бащата почнал и казал:
- Някога всяка вечер когато се стъмвало излизал демона на мечтите. Той обикалял всяка вечер и носел щастие на човека. Демонът бил много важен, защото крадял мечти. Но не какви да е мечти, а мечти, които били свързани с алчност и водели до разруха. Така той балансирал света. Една вечер както си летял над един град и минал над едно сиропиталище. Видял как вътре едно момиче плаче. Тогава си казал:
- Ей, това момиче, защо плаче?
Погледнал в мечтата и и видял, че тя има една единствена мечта. Тя била много проста – да има накой, който да я обича. Демона си казал:
- Damn… Аз съм роден, създаден съм да крада само лошите мечти. Но ако погледнем по друг начин нещата, ако аз и открадна тази мечта тя няма да има за какво да страда. Решил и откраднал мечтата на момичето.
Но понеже тя била много красива и искрена я взел в своята ледена пещера. Така минавал ден след ден, вечер след вечер. Той се прибирал от лов на мечти, любувал и се. Докато една вечер когато се прибрал тази мечта я нямало. Вече не светела, била изгаснала. Тогава демона навел глава, защото знаел какво станало. Знаел, че това момиче вече го няма. Знаел, че може би той е виновен за това. Демонът започнал да плаче. По-късно той умрял, давейки се в своите ледени сълзи. След смъртта му света бил изправен пред въпроса ще успеят ли хората да се запазят без този демон на мечти. Ще се роди ли друг? Момчето било нетърпеливо да разбере и попитало баща си?
- Е, ще се родил ли?
Бащата отвърнал:
- Не е важно дали ще се роди нов демон на мечтите. Важното е хората да разберат,че сега вече той е част от нас. И по отделно може да нямаме неговата сила, но всички заедно имаме силата да върнем този баланс и да го поддържаме.
Историята на Стефан Касев
Моят персонаж Андрей Митев извършваше основни движения с дясната си ръка. Напред-назад, напред-назад. Тези интензивни движения накараха ръката му да се стегне. Механични, повтаряеми. Способни да опишете машините с тях. Но важното е, че той беше в стаята на сина си.
Четиринайсет годишен пубер, с много пъпки по лицето и облепени стени с плакати на порно звезди. Докато извършваше тези движения, той гледаше плакатите в стаята и откриваше невероятни прилики, между различни звезди на еротичната индустрия като Джена Джеймисън и прочие, и жените в неговия живот. Най-големият ужас беше когато откри, че Джена Джеймисън прилича на тъща му, която макар и на 60 години имаше тяло на 45 годишна богиня и сваляше всички негови набори.
Той продължаваше да върши това движение и откри, че всъщност новите тийн звезди като Саша Грей отчайващо му напоняха на любимата му от 5 клас, която тогава нямаше силикон. А след това имаше, защото стана млекарка в мандра. Та както и да е. Той откриваше всякакви нови прилики и започна да се замисля как след време в неговия професионален живот като таксиметров шофьор няма да срещне нови жени, които да приличат на следващите плакати.
По това време ръката му продължаваше да се движи и той вече усети, че трябва да смени ръката. Смени с другата. Продължи. Усети как мускулите му се стягат и в този момент усети, че трябва да изпусне парата. Той я изпусна. Махна ютията, сгъна ризата на сина си и я прибра в гардероба.
Когато с един много скъп на сърцето ми човек обсъждахмe каква ще е темата на Лигата тази вечер, той каза:
- Ох, ти енциклопедия си издала по грешки. Не е честно да говориш.
Имам два развода. Тоест имам две победи по презумпция. Но това е една друга тема. Сещам се за една история. Много е гадно, когато се сприятелиш с новото гадже на бившото си гадже. В смисъл, аз имах едно гадже, което беше музикант от брас секцията. За тези, които не са минали тази партитура, ще ви издам вътрешен хумор. На брас секцията резонаторните кутии са им в главите, на щрайха в инструментите. Та той след мен се хвана с една много готина мадама. Също с червена коса. Луда и готина. С нея много се харесахме. На няколко купона ние просто никакво внимание не му обръщахме. Бяхме заети да го плюем. В смисъл:
- Абе, той прави ли така, бе?
- Ами, не!
- Е, кажи му, бе! Много е добре. И разни други такива работи.
И една вечер някъде към два и половина – три ми се звъни на телефона и мацката вика:
- Лоро, помагай!
Викам:
- Къде си? Идвай слагам кафето!
Идва. Пяна на мотика. Ама просто не си стоеше на краката.
- К’во става бе, Ирино?
- Ужас! Ужас! Скарах се с човека. Излязох. Напих се. Заложих си телефона. Изхарчих го на комар. Легнах си с един със сини очи. И нямам никави пари и не ми се прибира.
- Еми, викам, добре. Сядай сега тука! Влизай да се къпеш! Почвай да пиеш кафета! Ще го мислим.
- Добре. К’во ще правим сега? След като се освести мацката, я питам аз. Тя взе да плаче, естествено. Викам:
- Сега спокойно! Лягай да спиш!
- Не! Дай ми телефона да му се обдя!
- Глупости! Ще стоиш тук! Няма да мърдаш! Лягай да спиш! Ще си траем.
- Абе, как ще си траем? Той ще полудее! Не може така!
- Ще стоиш тук и ще си траеш. Сложих я да спи и седнах да мисля. Викам си: „Егати! К”во да правим сега?” Взе да ме мъчи няк’ва съвест. Честно ли е? Да и помогна ли сега? Обичали сме се пък с този човек, били сме заедно. После викам: „А глупости! Така му се пада.” Събудих я някъде към 7-8 сутринта и и казвам:
- Сега му се обаждаш и вдигаш луд скандал. Как не те е срам! Цяла нощ ме няма. Как можа да не ме потърсиш!? Може да са ме убили и изнасилили? Може да са ме обрали? Обраха ме! Не мога да ти се обадя. Как не звънна на Лора!? Как не се обади на майка ми, на сина ми!?
И тя го направи. Петнайсет минути след това той беше у нас. Плачещ. Тъжен. Извиняващ се. Заведе я да и купи нещо, защото тя беше много разстроена от тази негова незаинтересованост. И други работи. И едни страшни италиански ботуши. И така мина цялата тая работа. Дълго време след това аз се чудех дали не сгреших. След няколко години бях сигурна, че не съм, защото му разказах и той го врътна същия номер на следващото си гадже.
Преди няколко дни един приятел ми звъни и казва:
- Брато, хайде да звъннем на хората, да се съберем и да избухнем на някое яко черно парти!
- Аре!
Речено сторено. Още на другата вечер бяхме в тях. Започнахме черното парти, но в последствие трябваше да го преместим, защото всеки изпита нужда да изпита силната вибрация на големите колони в дискотеката. Е, там е друго!
Речено сторено отново. Вземаме такситата и отиваме пред дискотеката. Сто лева вход. Няма проблеми. Влизаме. Сядаме. Сто и двайсет лева Beefeater без дозатор. Няма проблеми! И три соди пак без дозатор. Имаме проблеми! Обаче, по това време комисията за защита на потребителя изобщо не отговаряше. Няма бе, къде в два през нощта те ще се интересуват от такова нещо. Но к’во да си разваляме настроението. И охраната не искаше да ни помогне.
Партито беше много яко. Всеки се беше отдал на яки танци, под афекта на наркотици, алкохол, и много яка черна музика, между другото. Беше dirty dance party. Имаше много яки танцьорки, които танцуваха с много къси поли. Дори едната си свали горнището и видяхме гърдите й. Държа да отбележа, че аз много се разочаровах, защото тя го направи доста схванато и дървено за танцьорка на мръсни танци. Аз супер много се отчаях. Нещо ми стана и изведнъж се осъзнах на сепарето в тоалетната. Супер несъзнаващ как става т’ва. Не! Всъщност умишлено, защото не във всеки кенеф има сепаре. Обаче наистина не знам, защо влязох там. И така нямам ник’ва представа. Даже не знам, защо поисках цигара от момичето, което седеше до мен. Но знам, защо се запознах с нея. Тя ми направи много голямо впечатление и отиде да танцува. Аз направих същото, обаче ожаднях супер бързо и се върнах на масата да си сипя толкова бързо от бутилката без дозатор. К’во да се прави. Наливам си, паля една цигарка. Пийвам, дръпвам, издишам и докато издишам забелязвам, че на един приятел му е зле. Същият този, заради който отидохме там. Викам:
- Аре, да ходим отвън! Ще вземем цигари, ще се освежиш.
Излизаме, вземаме цигари. Той вместо да се освежи взе, че се снижи. Ха- ха! Зае ембрионната си форма отвсякъде. Все едно е в корема на майка си. Много се беше разбил. Още е спорно дали заради това, че нямаше дозатор или просото е пил повече. Аз много избухнах. Просто знаех, че това е края на партито за него. И края на партито за този, който трябва да се погрижи за него и да го прибере. Майната му!
Трябваше да решевам много бързо. Дали да взема якетата и да се погрижа за него да не го обере някой, да не се разбие по пътя, или да се върна на черното парти и да заговоря момичето, което видях там. Намерих алтернатива. Върнах се в дискотеката. Взех якетата и я заговорих, казвайки и: „Довиждане!”
Е, взех моя приятел. Неговия дом беше на 5 минути. Пристигнахме пред входа му след един час. Отнем ми още половин час да го свестявам, но накрая осъзнах, че може и да не може да го вдигна обаче мога да го влача. Всичко стана много бързо. За нула време бях на дивана в хола му, пушейки цигара насаме с мислите си. Е, сгреших ли?
Като се замислите и аз като се замисля, можех да съм на нечии друг диван и да пуша цигара без да мисля. Това дали съм сгрешил е въпрос на гледна точка. А моята гледна точка е такава. Тази вечер част от хората, които дойдоха да се забавляват, заедно с вас на Лигата на разказвачите, единият от тях е този приятел, за който се погрижих, а другият е това момиче, при което не останах, за да го заговоря отново. Така, че надявам се, че и вие да се забавлявате с моята история и с историите на другите. Много се радвам,че ви я представих тая история.
Историята на Люси Сетиян спечели наградата за Най-секси разказ на тема “Страх от…” през януари.
Като „зелен” човек пътувам най-вече с градски транспорт. Така беше и в този вледеняващ летен следобед, когато се прибирах към квартирата си в кв. „Кройцберг”. Качих се в метрото, настаних се най-спокойно на свободното място до едно от незаинтересованите лица на немския метрополис и уверено продължих да гледам в нищото. На следващата спирка се молех да е от недовиждане, но наистина група от 7-8 пънкари с побиващ тръпки вид се присъедини заедно с 3-4 улични кучета във вагона.
Респектът лъхаше на бира, некъпано с аромат на застояло и кучешки косми.
Нищо не ме притесняваше, докато един не седна вдясно, други двама се разкрачиха най-невъзмутимо на пода отляво, а трети се настани централно срещу ми с двете си полуголи и с неизяснен хигиенен характер приятелки. Кучетата бяха симпатични. И ако това не бе достатъчно задушевна обстановка, то фактът, че групичката си говореше на чист пиянски английски, нямаше как да не ме вцепени съвсем насред цялата тази немска действителност. Всички знаем за митичните английски запалянковци, които оставят след себе си доста потрошени предмети и хора за спомен.
Половината групичка кротко си поркаше и подвикваше, а „нормалните” пътници се правеха, че не забелязват, когато симпатичният пиян пънкар срещу мен награби двете си другарки и започна да ги опипва, мачка, а те да пищят и да го целуват. Докато „красавецът” на Христова възраст се хилеше гласовито с неустоимата си беззъба усмивка, изведнъж се изправи пред двете девойки с гръб към мен и си откопча панталона.
Точно когато помислих, че по-зле няма как да стане, метрото смени темпото и пияндурникът с полусвлечен панталон се катурна и полетя право назад. Най-подходящото място за меко кацане се оказах аз, и пънкарът се стовари почти изцяло върху ми, докато приятелите му се заливаха в пиянски смях. Преди да реагира и да понечи да разцелува и мен, фино се измъкнах от мястото си, оставяйки го шумно да се стовари право на пода. Без да дочакам реакция, изскочих на следващата спирка и се качих чак 5-6 вагона назад.
Почти пред пристъп от случилото се, слязох на мястото за прикачване и се запътих към линията, която стига до нас. Не щеш ли, вече добре познатата ми и доста шумна алтернативна група също ходеше натам и дори ме последва в същото метро! Този път предварително избягах на поне няколко стотин метра в другия му край и с мислите „Слава Богу, едва ли ще ги видя повече, прибирам се вкъщи!” вече се готвех да сложа двойно резе на вратата, когато се прибера в заветната квартира.
Оказа се, че бъркам. Не само че слязоха на моята спирка, но и излязоха от същия вход на подлеза, докато вече подтичвах към нас. И макар че съквартирантката ми цяла вечер ме утешаваше, не успях да се успокоя чак до другата сутрин, когато решихме да излезем на разходка след преживелицата ми.
Слънце, птички, тишина, празни улици. Пълна идилия!
Е, не съвсем…Както си ходехме, срещу нас не щеш ли, кой – добре познатата пънк агитка и то с махмурлук.
„И какво стана после с пънкарите?”, попита ме един младеж на опашката в тоалетната, преди раздаването на наградите на Лигата на разказвачите. „Минахме на другия тротоар, а и този път бяхме две.”
Аз, като едно истинско дете, безкрайно много обичам приказки. И като една не дотам умна жена, продължавам да вярвам в тях. Това, което винаги ме е ядосвало, не знам дали вие сте забелязали, e че всички вълшебни приказки свършват със сватба. Вълшебното, интересното, приказното е когато принца, момъка, или ТОЙ с главни букви, минава през всякакви препятствия, премеждия, бори се с естествени и неестествени сили, за да стигне до сърцето на своята любима. И тогава отнякъде се появява една глава с лук. Приказката свършва до тук. И лукът не е само заради римата, между другото, той е и заради способността си да разплаква. Моята приказка, обаче, започва със сватба. Преди доста време се появи принцът, с една фантастична бяла лада с югославски номер. Това беше по времето, по което още съществуваше Югославия, а чалгата не съществуваше още като понятиe. Но беше дала сериозна заявка за присъствие под кодовото название сръбско. Аз бях достатъчно безкомпромисна тогава и смятах, че човек, който проявява такъв отвратителен вкус да слуша сръбско, не може да има никакъв друг вкус и изобщо отказвах да говоря с такива хора. Но понеже както се пее в една сръбска песен: “някой отгоре вижда всичко”. Този някой явно много обича да се забавлява и каза: „Така ли моето момиче? Айде, сега моето момиче, ти в Югославия, където денят започва, продължава и завършва с Цеца, Лепа, Драгана, Шабан Шаулич и Мирослав Илич. В този и в обратен ред. Тази приказка има своя край. Има даже няколко края. Първият се появи тогава, когато разбрах, че трябва да се науча да харесвам нещата, които не понасям, когато ми се налага. Вторият край дойде, когато решихме да отидем с децата си на море с рейс вместо с кола. Стегнали сме багажа. Организирали сме такси, което да ни чака на българската граница, за да ни закара до Петрич откъдето да хванем рейс. Организира ли сме и брата на мъжа ми, който ще ни закара до македонската граница вече, тогава югославска. На границата мъжът ми казва на граничаря:
- Може ли само да закарам жената с децата до българската граница, да не мъкнем пеша толкова багаж и веднага връщам колата?
Митничарят каза:
- Да, няма проблем.
И сега си представете следнатa картинка. Колата спира пред българската граница. Аз слизам от едната страна, мъжът ми от другата. Аз вадя едното дете, второто дете. Мъжът ми вади един куфар, втори куфар. Един сак, втори сак. Няколко торбички. Качва се в колата и се връща обратно. В този момент се приближава българският полицай към мен и казва:
- Абе, тоя изгони ли те?
Всъщност тогава някак си ми блесна вторияt край, когато аз казах:
- Не, за съжаление!
Тази приказка може да има още много, много и различни края. Всички биха били верни. Фактът е, че съм се чувствала като в приказка, защото всеки път като свекървата ми ми подаваше ябълка, се чудех дали не е прекалено червена. Фактът, че търсех вретено с надеждата, че ще се убода и че ще се събудя след стотина години. Фактът, че никога не съм се мислела за красавица, но понякога имах чувството, че обичам звяр. Така или иначе, хубаво е една приказка да има край, защото иначе може да се получи като в онзи сладък виц: „И тя замина за Сибир и му развали цялата каторга”.
Моята история се случи, когато бях на 9 годинки – на 2-ри ноември, рожденият ден на леля ми. Бяхме се събрали цялата рода, стринки, лели и всякакви там чичовци. Беше много хубаво, прекрасно, докато не заспах. Заспах и по някое време сънувах как при мен идва един гарван, погледна ме с едно кухо око и каза:
- Леля ти ще умре!
Събудих се с крясък и отидох в спалнята. Събудих нашите и започнах да им разказвам тази история. Те казаха:
- Мило дете, успокой се. Това е просто лош сън. Леля ти няма да умре.
На другия ден леля умря! Представете си как се е чувствало едно 9-годишно дете, което е сънувало, че леля му ще умре. Бях адскии горд, извратено горд. И въпреки всичко чувствах нормалната скръб. Времето си минаваше. След няколко дни беше погребението. Нашите ме гледаха странно, аз се чувствах странно. И така след 3 седмици, гарвана отново се появи в съня ми и каза:
- Баща ти ще умре!
Е, сега вече ми се еба майката! Изкрещях на сън. Събудих се потен, рев, сълзи и сополи, и всякви такива неща. Девет годишен съм. Да кажа ли, да не кажа ли на баща ми?! К’во да правя!? И в крайна сметка се престраших, отидох и казах:
-Тате, ти ще умреш! Сънувах те!
Той, след първото доказателство, ме изгледа, и каза:
-Успокой се, сине, няма страшно! Това наистина са лоши сънища. Не може да стане в рамките на един ноември два пъти такова нещо. Аз се прибрах в стаята си и въобще не спах. Ревах, ревах.
Сутринта видях баща ми, че не може да пие кафе, защото е нервен, защото е блед, защото е полумъртав. И той не беше спал и тръгна на работа. Тръгна на работа с явната мисъл, че днес ще се мре! И се прибра в 17.30 още по-блед, но най-вече жив. Погледна майка ми и каза:
- Жена, днес беше най-отвратителният ден в живота ми. К’во ли не си мислих и така нататък…
Тя го погледна много страно, почти се хилеше и каза:
- Ти си мислиш, че твоят ден е бил труден и отвратителен? А можеш ли да си представиш, днес съседът докато си вървеше пред входа, падна и умря.
| M | T | W | T | F | S | S |
|---|---|---|---|---|---|---|
| « Sep | ||||||
| 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | ||
| 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 |
| 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 |
| 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 | 26 |
| 27 | 28 | 29 | ||||
